Хуманната медицина

автор: доц. д-р Митко ГорановDoc_M_Goranov

medic_02

РЕЗЮМЕ: Статията полемизира по темите за връзките между духа и тялото, както и за необходимостта от сериозно обучение на лекарите в проблемите на културалните и духовни аспекти на медицината; за религиозните морални и етични вплитания в здравните грижи; за границите между Обхвата на медицинската наука и Божествения акт на изцелението; за Общата теория на медицината; за превратностите на духа и Харизматичната власт на лекаря.

“В реалиста не се ражда вярата от чудото, а чудото от вярата.
Щом реалистът веднаж повярва, той именно,
поради своя реализъм, ще трябва без друго да приеме чудото.”

Ф. Достоевски

Доскоро идеята да се разчита религиозните и духовни постановки да се намесват в здравеопазването, че и да лекуват, в сериозните медицински кръгове у нас се считаше за недопустимо /въпреки че жреците в древните храмове и шаманите отлично са го правили много отдавна/. Тази идея пораждаше категоричен скептицизъм дори сред лекарите с по–широк поглед към био–психо–социалната конструкция на здравето.
Но една от най–честите грешки, които като лекари можем да правим, това е да лекуваме само болката и да игнорираме останалите измерения на човешкото страдание. Това означава, че като лекари, сме длъжни да отчитаме и биологичните, и личностни аспекти на пациента. А това означава не само внимание към соматиката му, но и деликатно включване на усет за неговите културални и духовни убеждения.
Практикуващите лекари трябва да могат да мислят и свободно да обсъждат не само клиничните, но и културалните аспекти на болестта, както и онези аспекти, имащи отношение към религиите. И заедно с това – религиозните морални и етични вплитания в здравните грижи /напр.: храната при мюсюлмани и евреи; кръвопреливане при последователите на Йехова и пр/. В темата “дрогът–лекар”, според М. Балинт, е и необичайната лекарска роля на утешител и дори на “отец–изповедник” при пациенти с психологични проблеми /свръхтревожни, с чувство за вина/ или пък при такива, при които емоционалният стрес е почти равносилен на телесно усещане…

В тази връзка, няколко от изключително интересните въпроси, които отдавна се дискутират оживено и задълбочено в световен мащаб, това са: “Трябва ли да се намесват в медицинската практика духовни въпроси и въпроси, свързани с вярата? Трябва ли лекарят да предписва /да съветва/ пациентите си в някои особени случаи те да провеждат с терапевтична цел разговор с проповедника от своята вяра или самият той, лекарят, да бъде въвлечен в тази роля?”
Известно е – най–вече от служителите на клера или пък от някои интелектуалци със сериозен религиозен профил – че проповедникът може да оказва положително въздействие върху физическото и психично здраве. В крайна сметка, това е една от основните цели на проповедта: на основата на Христовото учение, да напътства и коригира ежедневието на паството – без значение вярващо или не – в посока “правилния начин на живот”.
Но ние, лекарите? По какъв начин да утвърждаваме Християнските ценности в работата си? И изобщо трябва ли? Доколко, как и с какви средства да ги подкрепяме в практиката?

Ако се досетим за фидеизма – система, разполагаща във вярата познанието за първичните истини, нещата като че ли не биха изглеждали толкова сложни. Това изглежда да е проблем на математическата логика: ако А е равно на В, а В е равно на С, то А е равно на С.
Подобно, в Промоцията на здравето, решението би намерило израз в следния силогизъм:
Християнските ценности = Праведния начин на живот;
Праведният начин на живот = Здравословния начин на живот;
Следователно: Здравословният начин на живот = Християнските ценности.

В условията на традиционната ни стогодишна медицина и почти полувековното ни атеистично възпитание – подобна постановка у нас изглежда изненадващо нова, твърде странна и би предизвикала вероятно притеснителен дискомфорт сред университетските преподаватели. Но нещата като че ли днес стоят малко по–иначе – тук и там. И сега.

Някои лекари в Европа и Америка днес сериозно препоръчват на пациентите си йога, медитация и други духовни упражнения. По данни на Arch Intern Med, 1999, 159, 1803–1806, около 60–90% от американците вярвят в Бог или в някакъв Универсален дух, а 90% от тях вярват, че проповедникът може да въздейства върху тяхното здраве. Религиозните убеждения на пациентите са предмет на повишен интерес при около 85% от лекарите, но само 35% от лекарите се считат задължени да изследват не само тялото, но и духовния свят на пациентите си: техните убеждения, представи, вярвания, мотивации, реакции. Вероятно заради това в 84 от 125 медицински училища в САЩ, се предлагат обучителни курсове на тема “Религия, духовност и здраве”.
Garry McCord и др. предприемат изследване, изясняващо естеството на предпочитанията за разговори с лекаря на духовна тема. Сред тези, които желаят това, най-честата причина за подобни разговори е желанието за разбирателството лекар – пациент /87%/; убеждението, че познаването на техния духовен профил може да подпомогне лекаря да им предостави реалистична надежда /67%/; да им даде подходящ съвет /66%/ и да промени лечението /62%/.

Много неформални организации и медицински общества организират редовни конференции с подобна тематика, а някои благотворителни фондации и национални здравни институции спонсорират изследвания за потенциалните връзки между духовните и медицинските намеси… В Брайтън, Англия, “PRIME” е организация, където лекари и духовници се фокусират върху духовните аспекти в светската професионална среда, изследвайки съотношенията между ума и духа в пациент-центрираната медицина – холистична практика, адресирана към истинската цялостно-личностнова медицина предимно в Първичните здравни грижи – към работата на Общопрактикуващите лекари.
Знанията и уменията в духовните измерения на науката за здравето, уменията за лечение на духа, евентуално разговорите с проповедник /а по съвсем естествен начин такъв понякога може да бъде и личният лекар!/ и особено молитвата, могат да помогнат пациентите да се справят с тежки заболявания и според H. Konig, Duke University, North Carolina, могат значително да редуцират клиничната форма на депресиите; да стимулират имунната система; да повишат продължителността на живота; да помогнат на пациентите да се справят със сериозните заболявания и със страданието; с терзанията на съвестта в терминалната фаза и пр.
Данни за зависимостите между духа и тялото намираме далече в древните учители.

У нас са известни проблемите, които имаше някога Председателят на Комитета по култура /Л.Ж./ във връзка с подобни занимания. А едва преди около десетина години Министерството на здравеопазването разработи правилник за Народните лечители, но и бе на път да “дипломира” някои екстрасенси. И в същото време страната бе кръстосвана от безпризорни звани и незвани професори, доктори и “авторитети” на алтернативната медицина, астролози, хироманти и пр. Хомеопатията и днес се практикува у нас все още “под сурдинка”. Редици от чакащи, загърбили официалната медицина…
Цялата тази епопея може дълго и ожесточено да бъде дискутирана. Важното е едно: проблеми от този род не биха предизвиквали такъв масов и жив интерес, ако те не докосваха дълбоко стандарта на живот и народопсихологията ни, като чисто човешко духовно взаимодействие или като средство за манипулация, което е само вторичен продукт на един обективен феномен. А той е – човешкото съзнание, начин на мислене и здравно поведение, с една дума – културалните и духовни здравни проблеми се поддават на преформиране, контрол и възпитание и са тясно свързани с обичаите и с физическите здравни проблеми.
Нещо, което съвсем не е ново! Ново и съвсем навременно би било, ако културалните и духовни аспекти в здравните грижи, вместо да бъдат изоставени на волята на съдбата и хаоса, влязат в редовната Обща програма на Медицинските ни университети. Въпрос на вдъхновение и духовно проникновение на преподавателите! Защото: “Човек, чиято свобода се състои в това да прави каквото си иска, ще завърши с човекоядство” /Достоевски/.
Основен аргумент на противниците на подобен подход за ролята на духовните и религиозни аспекти в здравните грижи /R. McNally – Harvard University, R. Sloan – Columbia University/ е, че това създава много методологични предизвикателства.

Например: Как връзката между по-доброто здраве и ролята на личния лекар като проповедник или дори посредничеството на проповедник, да бъдат признати като предмет за научно изследване – удовлетворявайки при това и изискването за възпроизводимост на резултатите – особено пък в областта на вярата?
И освен това: Религиозната практика наистина може да внесе известен комфорт в случаите на дистрес по повод заболяване или по други причини. Ако лекарят прави това – толкова по–добре! Но привнасянето на религиозни въпроси в клиничната медицина би могло да подразни и дори да навреди на някои пациенти, при други пък – обидно да принизи и тривиализира интимното им религиозно чувство…

Чувствам се задължен по този повод да поднеса /надявам се, няма да ми се сърди/ част от писмото на заслужилия лекар, “doctor honoris causa”, prof. Carl R. Whitehouse – Medical School, University of Manchester, заради неговия богат опит в тази насока: “Като Християнин, аз мисля – пише ми той – че трябва да включа усет за религиозните и духовни убеждения. Разбира се, това трябва да бъде направено с чувствителност. Аз имах пациенти, които бяха много благодарни, затова че им посочих подобно решение. Аз имах също така и пациенти, които бяха благодарни, че им предложих разговор с проповедника. Но аз имах също така и пациенти, които се почувстваха обидени дори при един такъв тестващ въпрос като: Имате ли някакви религиозни убеждения? И те престанаха повече да идват при мен”.

Да продължим конкретно с методологичните предизвикателства и да обърнем поглед към себе си:
Посредничеството на проповедник, или вмъкването на духовни и религиозни проблеми в медицината, т.е. на проблемите на вярата, понякога предполага някакво свръхестествено вмешателство – нещо, което по дефиниция е извън обсега на медицинската и на която и да е наука. Думите на свещеника в Църквата, не възприемаме ли най-често като нереални и неестествени или като някаква отнесена утопия?

В своята практика като лекари обаче, ние ежедневно потъваме в постоянните здравни нужди на обикновените хора; подчиняваме се доколкото можем на така наречената “социална поръчка”, която изисква от нас тройната здравна грижа, тройната диагноза: биологична /т.е. физикална, за тялото/; психологична /т.е. за ума, ментална, духовна и емоционална/; и социална /т.е. личностна, по отношение чувството за благополучие/. Това е реално изискване!
Но вместо това, за да можем да работим, ние ежедневно неловко се „имунизираме” срещу безработицата и отчаянието; срещу бедните, самотните, инвалидите, етническите малцинства, промискуитета, гетата в градовете, бълващи насилие, щети и болести, с една дума – срещу трудността да се оцелява. Ваксинираме се ежедневно срещу “бюрократичния тетанус”; вдишваме лекомислено “тежките частици” на политическата патология; третираме veterinario modo пациентите си като био-машини; слепи сме за странната в очите на хората комбинация от “амино-киселини и уплаха, крехките им кости и крехкото им самоуважение, твърдите им бучки и твърдите им усещания” /P. Fugelli/ – слепи сме за собствения си хуманитарен скотом и духовна недостатъчност.

medic_03

Вижте децата от с. Могилино!… Във водовъртежа на духовните страдания, които виждаме ежедневно, това някак е неестествено за лекаря… Защото “Най–големият грях, спрямо братята човеци, не е в това да ги мразиш, а да си безразличен към тях. Това е истинската същност на безчовечността” /Бърнард Шоу/.
“Здравето е състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не просто липса на заболяване или инвалидност”, пише в Конституцията на СЗО. От една страна – точно тази непостижима “Дефиниция на СЗО за здраве”, а от друга страна пък и пълната реконвалесценция на иначе безнадеждни от гледна точка на медицинската наука случаи, които наблюдаваме в дългата си практика, не са ли и двете в еднаква степен нереални, свръхестествени и утопични, както и проповедите в Църквата?

Това е критичният момент в огромната и основна дилема: Как точно да различим и разграничим тук строгия Обхват на Медицинската Наука от чудото на Божествения Акт на Изцелението, от Силата на Съдбата – дори и само при подобни необясними случаи на оздравяване, наблюдавани от всеки лекар в практиката?
Къде тогава е разделителната линия между: от една страна – странните реалности и неочаквани изненади в иначе „научно” издържаните лекарски заключения, и от друга страна – необяснимите положителни резултати от думите на проповедника, базирани единствено и само на вярата? Определеността, научната точност на интерпретациите, липсва и в двете!
А къде пък да вместим вековната Харизматична сила /божествената, дадена свише – защо ли е наречена така?!/ на Ескулаповата ни власт, която – съзнателно или не – упорито и понякога доста лукаво поддържаме, но и лекомислено консумираме през цялата си кариера?

Осъзнаваме ли в обхвата и в дълбочината на тази наша власт, в “зоната на здрача” – между кулата от слонова кост на голямата медицина и обикновените хора – сериозния си морален конфликт в комерсиалната експлоатация на тяхната ниска обща здравна култура?
И защо приемаме Харизматичната си власт над хората като добре дошла “случайност”, а не като заслужено насърчение и задължаваща помощ извън нас?… Вероятно поради нашата самонадеяна духовна ограниченост и защото ни липсва вярата – солидната вяра, реалната вяра в една по–върховна сила, която е извън нашето съзнание и над нашата воля…
“Случайността” тук е само симптом. А наличието на “симптом” означава нередност, липсата на нещо: в мисленето, в действения разум, в разбирането на света, в манталитета ни, в духа ни… – “Хората са измислили идола на случайността, за да прикриват с него собствената си неразсъдливост” /Демокрит/.
Откъде е тогава високомерието ни?!
Не е ли това капанът на безверието и прекаления прагматизъм, които явно и изцяло отнемат дадената ни “отгоре” секуларна /светска/ Харизматична сила – величието, магнетизма, чара, престижа, уважението, авторитета, човечността на лекаря? Защото другите синоними на вярата, които ми идват на ум, това са: убеждение, доверие, ангажимент, отдаденост, надежда, самоувереност, а на безверието пък – тяхната липса!… Но, макар изглеждащи абстрактни и само думи, защо ли с тези синоними на практика боравим по–лесно?
Защото моралът като действие изисква усилие, безкористното усилие на вярата, желанието и убедеността. Безкористно! Което не настоява за взаимност! Защото е личен избор – автономен, неумолим, солиден избор на неизчерпаемото лекарско достойнство.
Но, помислете за момент! Не откривате ли в семантичното значение на тези “квази-синоними на вярата” отново елемент на необяснимото, на недоказаното, на свръхестественото?… Зад тяхната същност – ведри в тяхната възвишена сфера – нямаме ли усещането за необятност, за копнеж, за духовен полет, за безконечността на стремежите ни – усещането за приятно стимулиращ импулс – но без ясен източник?… И в същото това време нямаме ли усещането за мекия полъх, за “зефира” на някакво обхватно питане, за почтително съмнение, за благороден страх – търсещи отговор в Духовния Универс, търсещи одобрение в Космоса?…
В тях аз намирам трансцеденталната частица на Имануел Кант, която отново и отново доказва съществуването на Бог във всеки от нас.
“Съществуванието предшества същността” /”L’existence prеcede l’essence”, фр/. Това е кратката същност, лайтмотивът на екзистенциализма. Съществуването на вярата не се нуждае от обяснения. Религиозната вяра, култът към божественото е животът на душата, животът на Матрицата – вечна и кодирана у човека от „Създателя”. А духът е проява на душата в действие, така, както нашият разум е умът ни в действие. Религията е вяра. Тя не само поражда, но и свързва /re–ligio, лат./ или възражда отново вдъхновението на сърцето, с това на разума! Нима такива и/или подобни усещания могат да бъдат наречени другояче освен божествени!? Не е необходимо тогава да се питаме и има ли Бог или не. Както не се питаме и има ли любов по света, слънцето топли ли, красиви ли са цветята и прочие.

„А можеш ли да ми нарисуваш вятъра?” – замислено би се присъединил Малкият принц…
Не, не мога… За неговото реално съществувание ние съдим по неговите специфични прояви навсякъде около нас. Нека тогава съдим за съществуването Му по Неговите прояви, въпреки че никой не го е видял. Никой не е видял и дори не е усетил и радиацията, но за нейните прояви и мощни последствия са написани тонове книги и едва ли някой се съмнява в съществуването й. Докато Неговото присъствие е невидимо, но твърде често осезателно… Така или иначе, всеки от нас, рано или късно се изправя пред тези въпроси. И всеки сам, с малко воля, трябва да вземе решение сам за себе си. Но във всеки случай, по думите на тибетския мъдрец към сина, “по-добре е да живеем така, сякаш Бог наистина съществува”.

mother-teresa-feeding1

Ако ние не вярваме в себе си като лекари, както и в божествената същност на медицината, как искаме хората да повярват в нашата сила и мощ и да ни дадат в кредит живота си? Как ще им внушим вярата в изцелението, как ще спечелим безграничното им доверие и тяхната необяснима привързаност, за каквато всеки от нас тайно мечтае?…
И колко често злоупотребяваме с това доверие, брутално погазвайки “генетичната” вяра в лекаря, автономията и същността на отделната личност – въпреки нейната ирационалност…
“Вярата не е притежание – пише по друг повод немският лекар–философ Карл Ясперс. В нея отсъства сигурността на знанието, а има само увереност в житейската практика. Следователно, вярващият живее в постоянната многозначност на обективното и в непрекъсната готовност да слуша”. Това е казано за религиозната вяра. А за обикновената? Вярата в лекаря също става понякога източник на безусловното, но в същото време зле поставя пациента в подчинение и в зависимост. Това може да продължи докато лекарят или медицината имат успех. В противния случай обаче, възниква унищожителната празнота и мировата човешка скръб… Но пак Ясперс посочва изхода: “Спасение от тази празнота тогава може да бъде претенцията на самия индивид сам да извоюва свободата си, която всъщност е битие и основание за неговите решения”.
Хуманната медицина – като практика и като наука, винаги е била в сферата на предполагаемото и на несигурното, на нестабилното и на индивидуалното; в сферата на културалното и на духовното. Една стройна Обща теория на медицината – някога, далеч в бъдещето – задължително трябва да включи и тези параметри! Което не изглежда съвсем лесно?
Това изобщо не изглежда лесно.
Но дотогава – всред крайните Измерения на Съществуванието, ултра превъзхождащо Същността и Правилата на Света, който познаваме – извън фамозните ни хирургични сръчности и модерни медицински визии; извън рутинните ни ежедневни дейности, почуквания по гърба и рецепти; независимо от умните ни апаратури и хитри молекули, зад и над официалната медицинска практика – медицината вероятно още дълго време ще си остане един безкраен флуид между реалното и трансцеденталното, между земното и небесното, между научното и свръхестественото, между човешкото и божественото…
За да извоюваме истинската си свобода и независимост в частната лекарска практика, свобода “която всъщност е битие и основание за нашите решения”, не са достатъчни само “букварите” по медицина… Ние никога няма да бъдем истински “човешки доктори”, ако не познаваме добре човека, ако не изучаваме неговата, но и своята Духовност. – Защото за истинския професионалист в хуманната медицина, винаги “е по–важно какъв вид пациент има заболяване, отколкото какъв вид заболяване има пациентът” /сър Уйлям Ослър/.

Науката в медицината?

Няма абсолютни истини в науката, казва R. A.de Melker, 1998г. От времето на Галилей, науката няма за цел да отвори вратата към безкрайната мъдрост, а да сложи граница на безкрайната грешка. Можем да открием Властта на Знанието само в практическия опит на лекаря, във вещината и в способността му да разграничи възможното от желаното. Тя се корени още и в деликатния и разумен компромис с научните догми, компромис, адаптиран към социалния, културалния и духовния контекст на пациента.
Не само по-нататъшното развитие на чисто медицинските намеси и на Промоцията на здравето, но – като една благодатна и съществена част в техния генезис Хуманитарната същност на професията повелява духовните интерференции да бъдат считани като особена, различима, но и задължителна отличителна черта на конвенционалните здравни грижи.
Старото единство на религията и медицината, както и новият имидж на Харизматичното лекарско милосърдие, изискват не само „участието”, но и Обучение в Медицината чрез и от Християнската перспектива – с цел увеличаване на лечебния потенциал и скритите възможности в необяснимия и толкова променлив, но неизчерпаем и всемогъщ човешки дух.
От друга страна – като деликатно посредничество между реалностите и неясното, което ни превъзхожда – признавайки величината на лекарските решения, но и границите на медицинската наука, съвременната медицинска практика задължава лекарите да овладяват, да свързват, но и – без да ги налагат на вярващите или невярващите – да утвърждават съществено и с необходимата чувствителност Християнските ценности и молитвата – като новодошла стара традиция в медицинската практика. Така както е в цивилизования свят…
Такъв един специален подход, какъвто хората очакват или не, би допринесъл за по–високо нравствено разбиране за здравето и болестта, както и на стойностите на живота и на смъртта. Практикуващите лекари са длъжни да си припомнят тези позабравени постановки, защото “…тялото следва превратностите на духа” /Разес, “арабският Гален”, ІХ–ти век/…
И защото… психосоматиката в моята страна вече не е дисидентът от старите времена!

 Doc_M_Goranov

В памет на доц. Митко Горанов – основател на катедрата по Обща медицина в Медицински университет, Плевен,  която ръководи до края на 2012 г. Освен знанията, човешкото отношение и духовността, която предаде на своите студенти и специализанти, той ни завеща и редица свои трудове, сред които „Основи на Общата медицина“ (2001), „Маслиновата клонка в пустинята“(2011) – есета по медицинска етика и деонтология* и др. На 10.04.2013 г. той неочаквано ни напусна… Мир и Светлина на душата му!

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Деонтологията е наука за професионалния дълг. Според нея моралният дълг на човека трябва да му подсказва кое е правилно. Деонтологията се развива от немския философ Имануел Кант.

източник

X
To prevent automated spam submissions leave this field empty.